Вера Мутафчиева (1929 ~ 2009) Езикът ни обеднява, въпреки повишаването на

Вера Мутафчиева (1929 ~ 2009)

Езикът ни обеднява, макар повишението на брутния вътрешен артикул

Не съм лингвист, затуй пък за сътрудниците ми и за мене българският език е и вещество, и сечиво. Нали с изключение на за комуникиране сред българите той съществува, с цел да работят с него такива като нас. Те освен го употребяват, освен се борят с минусите му, само че и наложително го развиват. Не съм в положение да осъждам какви са проблемите на нашите езиковеди, затуй пък съм наясно по труда на писателя, който си служи с българския.

Позволявам си да оповестя, че измежду стотиците изявленията на наши писатели по какви не въпроси и водени от кого не, не съм чела изявление, провокирано от лингвист. Ей по този начин, да се заинтересува по какъв начин на практика работим с този език, що ни се харесва в него и какво ни липсва, кое се опитваме да пригодим към днешна дата, в каква тенденция запълваме неналичията. От кое се отърваваме или бихме желали да се отървем. Струва ми се, такова едно допитване би било от интерес за изследвачите, пък дано не го взимат насериозно. Уви, сходен интерес не следим, та умозаключавам, че може би не би трябвало да го чакаме. Което не ни пречи да си приказваме най-малко.

Тук ще споделя някои неправилни мисли, които евентуално нееднократно ще бъдат порицани.

Измежду всички типове суматоха, които медиите сеят и отглеждат, не последната е тази: заплашен е българският език! Из страната се появяват табели и реклами, изписани с латиница! Населението използва чуждици, изцяло заменими с наши думи! Тоест, пробива си път - и не за първи път, паника за бъдещето на езика ни. (По предписание тези, които бият паниката, позволяват в писанията си куп чуждици, само че или не знаят, че са такива, или ги имат за „ положителни “.)

С риск да бъда жигосана, отново ще си кажа: пуризмът е събитие из предишното на европейските нации. Става въпрос за стадий много първичен. За стадия на тогавашната национална концепция той е бил оневинен: обособяването на нациите протича най-вече посредством тяхното отграничаване от другите. Създаването на национални литератури пък е изисквало да бъде нормиран съответният литературен език. По най-простия метод това става посредством прочистването на говоримия, богат на заемки от съседите, включени преди в същата държавна общественост - османската, австрийската и прочие Нека езиковедите ни оповестят към кой исторически интервал отнасят долната граница на този развой. Боя се, че отговорът им ще бъде идеологизиран. Във всеки случай той би сочил време, надалеч по-далеко от нашето.

Но при нас развиването на националната концепция някак си пребуксува - за това вероятно ще се изнамерят справедливи аргументи. Ние към момента сме подвластни на лозунгите на Паисий, сложил си задачата да ни разграничи от гърците. Защото нали Ботев, който написа на идеален български незамърсен, такива лозунги не подвига - ще рече, процесът е бил завършил през неговите дни, задачата е била решена. Докато ние почнем ли да разискваме върху положението на езика, свеждахме казуса до замърсяването му и до крутите ограничения, които следва да бъдат подхванати за неговото ликвидиране. Човеку иде да попита: и какви наказания ще предприемете против този тип закононарушения? Парична санкция, арест, изселване? Известно е, че всяка запрета при нарушаването й води до глоба - какво наказване плануват пазителите на езиковата непорочност? Ако съдим по прилика със закони за полицията, с цел да се почувстваме най-сетне предпазени, един закон за езика би могъл да ни докара до сходни последствия: взаимоизтребване сред езиковеди и оперативни служащи върху полето на речта.

Прочее, що се отнася до езиковедските полемики, те по предписание се концентрират върху непознатите заемки. Дотук - в лексиката. Днес ги подхранва непозволеното потребление на една непозната писменост, латинската. Срещаме я фактически къде и по какъв начин паднало, от време на време целесъобразно, само че най-често - не. Това сигнализира даден % жители. Обикновено - от третата възраст, която кой знае за какво изпитва потребност да потвърждава поредно своето родолюбие. Сякаш някой се е усъмнил, че обичаш майка си или родината си - прекомерно подразбиращи се усеща.

В това ли се състоят в действителност проблемите на днешния български език? Дано бъда извинена от блюстителите на чистотата, но не считам, че думи като „ клуб “, „ дискотека “, „ бар “, „ сервиз “ и прочие, в случай че бъдат изписани с кирилица, ще станат български думи. Нито пък че - изписани с латиница - ще докарат до такава степен, че да забравим своя жанр и език. Нелепо е даже като нереалност. А смешното невъздържание с надписи на непозната писменост си има и доста смешна страна: те най-редовно са необразовани до степен, че единствено биха разсмели възможния мечтан клиент от Запада, несъмнено. Като че до половината са формирани на френски, оттова нататък - на британски, или противоположното. Същото важи с цялостна мощ за надписите с латиница, които отбелязват по родните пътища селищните имена - цялостна бъркотия. Това е към този момент чист срам. Не чак толкова мъчно би било да въведем единна транскрипция на тези имена - съществуват огромен брой, та нищо не коства да възприемем поредно някоя от тях.

Признавам си обаче, че така остро повдигнатият въпрос за публикуваната приложимост на латиница не ме тревожи. В края на краищата всеки се излага както може - това не ангажира ни страната, ни обществото, ами съответен собственик, дето му викаме предприемач. С течение на времето недомислиците ще изчезнат: към този момент ограмотено, популацията ще се засрами от тях. Засега те са ни завещание от прекомерно трайна полуграмотност.

Зная и какво ще ми бъде опълчено като контрааргумент: употребява ли се кирилицата в страните на запад от нас? Не. Населението там фактически не я познава - от това ли да се оскърбя? Бихме рекли: толкова по-зле за него! Едва ли ще измислим по-тъжно удостоверение за присъщата му дребнавост: да живееш върху континент колкото една човешка длан, а да нямаш визия за писмеността на комшията си, която в действителност се отличава от твоята с дузина букви. Срамно е. Не виждам по какъв начин човек съществува, отказал се даже от маймунското възприятие любознание.

Оттук нататък ще приказвам като редови служащ със словото.

Не ме тревожи - отчайва ме напряко смаляването на нашия незначителен език. То е ужасяващо. И съставлява резултат от десетилетните нездравословни старания на редактори, рецензенти, критици. Те настъпателно кастреха и кастрираха родния ни език с всички сили и средства. Всеки пишещ би си припомнил безчет свои борби със законодателите в писмеността ни. (Искам да подчертая: не е правилно - както настояват видни езиковеди, - че науката им нямала нормотворчески преимущества. Същите учени законодателстваха, и то по какъв начин!) Ако да би бил единствено пуризмът, който изхвърляше из нашата тирада турцизми, диалектизми и чуждици. Изхвърляха по извънразумни и необяснени пред пишещия съображения какво не. „ Архаизмите “ да вземем за пример. А какъв е критерият, че дадена дума принадлежи на предишното, тоест е мъртва? Мисля си, че тя живее, в случай че към момента я произнасят десетина българи. Нали занапред може да се хареса на мнозина още и още веднъж да влезе в обращение. Или в противен случай: в случай че я изхвърляме поредно, след поколение-две ще бъде забравена.

Очистителите на нашата лексика могат да умрат спокойни: оставиха я на половина. И с похвалното рвение отсега нататък да бъде доочистена.

От какво ли? От всичко, дето към момента го има. На този половин език през днешния ден приказват и пишат българите, стараейки се да го смалят още повече. Затуй дано не се чудим, че той става неизразителен, без оттенъци и отсенки, само че основно - неакуратен. Такъв някакъв: плосък и овален. А до неотдавна българите, желаейки да обрисуват нещо занимателно и привлекателно, споделяха: „ кюшелия “. Тоест, с доста ъгли, където се крие изненада. Сега езикът ни не крие изненади. До огромна степен си сигурен към кое съществително какво прилагателно принадлежи. (Можем да създадем тест.) И цялата тази надали поправима беля пристигна от узаконената и нападателна полуграмотност: колкото по-малък и елементарен създадем езика си, толкова по-лесно ще минаваме за грамотни! Но и повреденият език си отмъсти: макар смаляването и опростяването му през днешния ден рядко ще прочетете удовлетворително формиран текст. Другояче изразено: не простотата, а познаването на езика ще отличат създателя на текста.

Предполагам, че нашите езиковеди страдат от неврози - на тяхно място не би ме ловил сън: да присъстваш по какъв начин крее и се стопява обектът на науката ти! Представете си химик, пред чиито обезверени очи вземе, та изчезне половината Менделеева таблица! Не означенията на детайлите, ами самите детайли.

Нещо сходно протича през днешния ден (трябва да установим: протекло е вече) с българската граматика. Тя губи освен мускулатурата си, само че и елементи от своята костна система. Какво става с българския глагол, с голямото му разнообразие от времена, наклонения, залози? (Тук се постанова да предупредя уважаемата аудитория, че употребявам терминология от детството си - зная, че през днешния ден тя е изменена.) Българинът използва три до четири времена. Няма условно наклонение, възвратното е заменило страдателния залог най-незаконно и некрасиво. Не бива да забравяме, че език и мислене стоят в единство; опростяването на глагола ни пречи да ситуираме с акуратност явленията във времето, да уточним причинно-следствените връзки.

Оттам - пагубно понижа, съвсем до изгубване, използването на причастията. Тях просто към този момент ги няма, а всеки публицист би свидетелствал, че те му трябват. Преди двайсетина години един известен анекдот почиваше върху забравеното като такова деепричастие: „ вървейки, пасейки “. Смееше се цяла София. Кому се смееше. До цялостна двуизмерност понижиха в речта ни предлозите, заместени с четири-пет от тях. Сведени са до най-малко наречията.

Моля ви, осведомете практùка, господа езиковеди: кой издава разпореждане от нашия не чак толкова богат език да бъдат изхвърляни освен думи, само че и форми? Кому в действителност изискуем окастрянето на българския синтаксис? В даден момент редакторът ни съобщаваше, че избрана дума към този момент не е за приложимост - от кое място и от кого въпросният редактор бе получил тази заповед? И за какво не знаехме с какво е аргументирана тя?

Убедена съм, че против осакатяването на българския език има само средство: да го обичаш. Тогава за тебе е все едно кой окачва над витрината си надписи с латиница и кой го употребява необразовано, неуместно. Лошото е, че все по-ограничен % българи обичат и умеят да си служат с този език. За това носи отговорност и даже виновност нашето обучение. Не е ли в действителност обезпокоително, че народ, който се гордее с единайсет века лична книжовност, по никакъв начин не е податлив да написа? А тогава, когато го прави, то не е за пред света?

Защо?

Нещо в словесното ни обучение куца, и то по какъв начин. Другаде карат студента да написа и написа, вместо да приказва за тройка (каквито са всеобщите случаи по нас). А на следващия ден същият студент ще образова децата ни, изисквайки от тях да изпеят някакво граматично предписание без практическо покритие. Също другаде учениците имат постоянни часове по „ словесно благосъстояние “ - втълпяват им думи и думички, които другояче няма от кое място да научат. Нали не всеки се ражда в културно семейство, та би трябвало да разчита на учебната стратегия - тя е длъжна да го научи на удовлетворителен диалект, на обичайно документално изложение. Къде става туй по нас?

Днес с право мнозина роптаят против езика на българския щемпел. Той обаче е не въпрос на езикознание, а на домашно образование - по този начин не се показва възпитаният човек. Защо никой не възроптава срещу езика на учебниците и преподаването ни? Не е ли ясно, че в учебно заведение учат българина да приказва със стотина думи? Останалите са неправилни, неуместни, т.е. изхвърлени от приложимост. И никой не споделя на децата: за какво по този начин?

Езиковата бедност минава и по-нагоре. Във висшето обучение, в публичната процедура. За авторитет е възприето да бъдат използвани учени термини, без да бъдеш наясно по използването им. Неудобно е да следим това по Националната телевизия - там се леят думи с неразбираемо за говорещия наличие. Кажете, обикновено ли е пълновръстен човек да произнася дума, без да знае що значи тя?

Всъщност, отнесох се. Мисълта ми беше, а тя по-скоро е въпрос: на кой стадий от българското обучение деца, юноши и младежи научават родния си език? Тук към този момент отговор имам: на никой. Идват чак докторанти, които за първи път чуват, че техният опус би трябвало да се състои от пролог, ревю и умозаключение. (Отличници по лингвистика!) Четем творби на доценти, където запетаите се намират на странни места. И не всеки път това е неточност на доцентите - така доста и спорни правила по въпроса объркаха грамотността ни.

Досадно, че даже и унизително е нагъсто да се успоредяваме с развитите страни. Силим се да вземем от тях какво не, а би следвало да помислим за още нещо: по какъв начин у тях вършат от всекиго човек образован. Там уличният метач приказва както и студентът - еднообразно обичайно. Вероятно и двамата са в положение да се изразят документално по съвсем същия метод. Защо по нас това го няма? Длъжни сме да настояваме пред инстанциите, чийто дълг е да програмират образованието на българина: дано се загрижат популацията ни да стане грамотно! Словесно и документално - както даже по време на килийните учебни заведения в Българско.

*„ Езикът ни обеднява макар повишението на брутния вътрешен артикул “, Вера Мутафчиева
Източник:
Снимка: Вера Мутафчиева (1929 - 2009), Личен списък, dictionarylit-bg.eu